Трябва строго да се спазват постановленията на Никейския събор.
Тези определения, които имаме по списъците, когато тогава са донесли със себе си от Никейския събор нашите отци, и последващите и от нас приетите в точност съобразни с оня събор определения нека строго се спазват, след като се потвърди автентичността им [5] .
По воля Божия първоначално трябва единодушно да изповядваме църковната вяра, която ние предадохме в този славен събор; след това, със съгласието на всекиго отделно и на всички наедно, нека се спазва църковният чин. А, за да се утвърдят в мислите си нашите братя и съепископи, които отскоро са поставени, нужно е да се прибави и онова, което сме приели от отците като неотменна наредба, а именно: да пазим в умовете си единството на света Троица, т.е. на Отца и Сина и Светаго Духа, което (единство) не познава в себе си никакво деление, и както сме го научили, така и ще учим на него Божия народ.
За въздържанието епископ Аврелий казал:
Когато на миналия събор се разисквало за начина на въздържанието и за чистотата на живота, било установено, че поставени в трите степени (т.е. епископи, презвитери и дякони), които чрез самото посвещаване са задължени да водят чист живот, трябва да бъдат въздържани във всичко, както прилича на свети епископи, Божии свещеници и левити, служещи при свещенодействия, за да могат да получат онова, което с простота молят от Бога, та и ние да спазваме това, което апостолите са ни предавали и което се съблюдава от самата древност.
Постановява се, епископ, презвитер и дякон, както и всички, които се докосват до светинята, да пазят целомъдрие и да се въздържат от жените си.
Трябва да се въздържа страстта на любостяжанието, която никой не ще се усъмни да нарече майка на всички злини, и затова никой да не завладява чуждо, никой заради печалба да не нарушава отеческите предели (светите правила) и в никой случай да не се позволява на никой клирик да взима прираст от какво и да било нещо. А въпроси, които се повдигат отново, ако са неясни и тъмни, да бъдат разгледани от нас и по тях ще вземат решение; но онова, което божественото писание съвсем ясно е установило, за него не е нужно да се иска мнение, а трябва без друго да се изпълнява. Впрочем онова, което заслужава укор за християни, толкова повече заслужава осъда за клирици. Целият събор казал: никой, който е действал срещу пророците и против Евангелието, не е избегнал опасността.
Презвитер да не прави свето миро, нито да освещава девици, нито пък във време на литургия открито да примирява с църквата такива, които се покайват. Прието от всички.
Ако някой, намирайки се в опасност за живота си, помоли да бъде примирен със светия олтар, а пък епископът отсъства, презвитерът е длъжен по реда да запита епископа и след като той разреши, тогава да извърши примирието на намиращ се в опасност.
Има мнозина злонравни, които считат за нужно при всеки сгоден случай да повдигат обвинения срещу отци и епископи. Трябва ли да се приемат такива, или не? Всички епископи казали: ако такъв е опорочен, да не се приема.
Ако някой епископ или презвитер приеме в общение заслужено низвергнат от църквата за извършени престъпления, нека и сам той попадне под същото наказание заедно с ония, които се отклоняват от каноническото осъждане от епископа си.
Ако някой презвитер, който е осъден от епископа си, обзет от някаква надменност, се възгордее и си въобрази, че може отделно да принася на Бога свети дарове, или намисли, въпреки църковната вяра и устав, да въздигне друг олтар, такъв да не бъде оставен без наказание. Съборът изрекъл: ако някой презвитер, като се възгордее срещу епископа си, направи разкол, да бъде анатема.
Ако някой презвитер бъде осъден за лошо поведение, трябва да яви за това на съседните епископи, та те да разгледат делото и чрез тях да се примири с епископа си. Но ако не направи това и (от което Бог да пази) обзет от гордост, сам се отдели от епископа си и заедно с други, вършейки разкол, принесе на Бога света жертва, такъв трябва да бъде признаван, че се намира под анатема и нека се лиши от мястото си след като се разбере обаче дали тъжбата срещу епископа не е справедлива.
Епископ Филикс казал: нека се внесе в правилата, съгласно определенията на предишните събори, и това, че когато някой епископ (което да не става) бъде подхвърлен на някакво обвинение, а пък вследствие на големи затруднения не ще бъде възможно да се съберат много епископи, тогава, за да не остава той дълго време под обвинение, нека бъде съден от дванадесет епископи, презвитер - от шест и своя (епископ), и дякон - от трима.
Епископ да се поставя от събор на много епископи. А при нужда и по заповед на първенствуващия, нека се поставя от трима епископи, събрани заедно в кое и да е място. И ако някой извърши нещо, въпреки даденото вече съгласие и подпис, такъв сам себе си ще лиши от честта си.
Определя се, щото от Триполи, поради оскъдността на страната, един епископ да отива на събор в качество на местоблюстител, и пак там дело по обвинение на презвитер да разглеждат петима епископи, а по обвинение на дякон - трима, както е казано по-горе (относно дякон), разбира се, че ще председателства собственият му епископ.
Определя се също така, щото който и да бил епископ, презвитер, дякон или клирик, срещу когото има заведено църковно обвинително дело или тъжба, ако се откаже от църковен съд и потърси оправдание от граждански съдилища, да се лиши от мястото си, макар и да бъде решено делото в негова полза. Това, когато делото е обвинително, а когато е тъжбено, да се лиши от онова, което е придобил по решението, в случай че иска да си запази мястото.
Определено е също така, че ако някое съдебно дело, разгледано от едни които и да били църковни съдии, бъде пренесено за разглеждане от други църковни съдии, имащи по-голяма власт, това не трябва да навлича никакъв укор върху ония, чиято присъда бъде отменена, ако не могат да бъдат изобличени, че са съдии или по вражда, или по пристрастие, или по корист.
А ако бъдат избрани съдии по съгласие и на двете страни, тогава, макар броят им и да е по-малък от оня, определен в правилата, да не се позволява да се пренася делото на разглеждане от други съдии.
Чеда на свещеници не трябва да представляват или да отиват в театри. Това винаги е било проповядвано и на християни, да не влизат там, където стават хуления.
Определя се епископи, презвитери и дякони да не стават откупчици или управители заради корист и да не добиват препитанието си чрез безчестно и презрително занятие, понеже трябва да гледат написаното: никой воин се не заплита в житейски работи (2 Тим. 2:4).
Четци, които достигат съвършена възраст, да се подбуждат или да встъпят в съпружество, или да дадат обет на целомъдрие.
Определено е, клирик, който е дал в заем пари или е дал някоя вещ, да получи толкова, колкото е дал.
Дякони да не се ръкополагат, преди да навършат двадесет и пет годишна възраст.
Четци във време на богослужение да не се покланят на народа.
По съгласие на всички първенствуващи епископи на африканските области и на всички епископи е определено, Мавритания Ситифенска, поради отдалечеността си, да има свой първенствуващ епископ, понеже е молила за това първенствуващя епископ на Нумидийската страна, от която е отделена от събор.
Определя се също така на ръкополагани за епископи или в степени на клира ония, които ги ръкополагат, по-рано да им внушават постановленията на съборите, за да не постъпват несъгласно с тях и да не се разкайват.
Постановено е да не се дава свето причастие на умрели, понеже е написано: “вземете, яжте” (Мат. 26:26), а пък телата на мъртви не могат нито да взимат, нито да ядат. Така също презвитери, поради незнание, да не кръщават вече починали.
Необходимо става да се потвърди на този събор, щото по църковни работи, които нерядко се случва да се отлагат във вреда на народа, съгласно правилата на Никейския събор, да бъде свикван всяка година събор, на който всички заемащи първенствуващи катедри в областите да изпращат от свои събори двама или колкото епископи изберат за местоблюстители, та съставеното по такъв начин събрание да може да има съвършено пълномощие.
При обвинение на епископ, обвинителят трябва да заведе дело пред първенствуващия в областта, към която принадлежи обвиняемият, и последният не бива да се отстранява от общение, освен когато се установи, че след като е бил писмено призован да отговаря в определеното време, т.е. в продължение на един месец, откакто е получил писмото, не се яви в съда на избраните, за да го съдят. А ако представи истински уважителни причини, които са му пречили да се яви да отговаря за онова, което му се приписва, тогава без всякаква отговорност да му се даде свобода за оправдание още един месец, след изтичането на който (в случай на неявяване) да престане от общение, докато не се очисти чрез доказателства по делото. Ако пък не може да се яви през заседаващ през тази година пълен събор, та там поне да се сложи край на делото му, в такъв случай трябва да бъде съден като произнесъл присъда над самия себе си, и през времето, което прекарва вън от общение, да се не причастява нито в своята църква, нито в цялата подчинена нему област. И, наопаки, по никакъв начин да не се забранява общение на обвинителя му, ако не се е отлъчвал, когато се е разглеждало делото. Обаче, ако се отстрани и се укрие, тогава епископът да се върне в общение, а той да се отлъчи, но по такъв начин, че да не се отнема правото му да поддържа обвинението си, ако може да докаже, че не по нежелание, а по невъзможност не се е явил в съда, и ако през време на движението на делото в епископския съд не се разкрие, че той, обвинителят, е опорочен, в който случай не трябва да се приема обвинението му, освен само когато поиска да води частен иск, а не църковно (обвинително) дело.
При обвинения на презвитери или дякони, след като се съберат законното число избрани съседни епископи от близките места, които обвиняваните поискат, т.е. по обвинение на презвитера да са шестима, а на дякон трима, собственият на обвиняваните епископ заедно с избраните да разследва повдигнатите обвинения при пълно спазване на същите правила относно дните и сроковете (определени по обвинението на епископи), както и на начина на разглеждането, а също и за качеството на обвинявания и обвинителя. А дела по обвинение на останалите клирици да разглежда окончателно сам местният епископ.
Определено е деца на клирици да не сключват бракове с езичници или с еретици.
Епископи и клирици да не оставят нищо на неправославни християни, та били те и техни сродници: нищо от своите неща, както е казано, да не им осигуряват чрез даряване епископи и клирици.
Епископи трябва да се отлъчват за през море [6] не инак, освен с разрешение на надлежния във всяка област епископ на първия престол, т.е. да вземат предимно от първенствуващия епископ така нареченото отпустително писмо или одобрение.
Постановено е така също да не се чете нищо в църква под име на божествени писания, освен каноническите писания, които са следните: Битие, Изход, Левит, Числа, Второзаконие, Иисус Навин, Съдии, Рут, Царства четири книги, Паралипоменон две, Псалтир, Соломонови четири книги, Пророчески книги дванадесет, Исаия, Иеремия, Иезекиил, Даниил, Товит, Иудит, Естир, Ездра две книги. От Новия Завет: четири Евангелия, Деяния на светите Апостоли една книга, Послания на Павел четиринадесет, на апостол Петър две, на апостол Иоан три, на апостола Иаков едно, на апостол Иуда едно. Апокалипсис на Иоан една книга. А за да има твърдост настоящето правило, нека бъде уведомен за него и нашият брат и съслужител Бонифаций [7] и останалите епископи в тия страни, понеже сме приели от отците, че тия книги само трябва да се четат в църква.
Епископ Аврелий казал: към това, пречестни братя, прибавям утвърденото от разните събори относно въздържанието от жените им на някои от клира, освен четци, именно: иподякони, дякони, презвитери, а така също и епископи, които са докосват до светите тайни, но според свойственото на всяка от тия степени установление, да се въздържат от жените си така, като да ги нямат, а ако не вършат това, да бъдат низвергнати от църковен чин. А останалите клирици да не се принуждават към това, освен ако са в преклонни години. Целият събор рекъл: утвърждаваме това, което свитиня ви справедливо нарежда, понеже е прилично на свещенството и е Богоугодно.
Постановява се никой да не продава църковна собственост; но ако тая собственост не донася никакви доходи и ако настъпи голяма нужда, в такъв случай трябва да се уведомява първенствуващият епископ на областта и да става съвещание с определеното число епископи, какво следва да се направи. А ако се окаже такава неотложна нужда за църквата, че е невъзможно съвещаване преди продажбата, тогава епископът да призове за уверение поне съседни епископи и да се погрижи да представи на събора случилото се в църквата му обстоятелство. Не направи ли това, тогава тоя, който продаде, ще бъде виновен пред Бога и пред събора и ще бъде лишен от честта си.
Потвърждава се така също, че върху презвитери или дякони, срещу които има доказано някакво тежко престъпление, неизбежно отстраняващо от свещенослужение, не трябва да се възлагат ръце като на каещи се или като на вярващи миряни, нито пък да се допуска да бъдат отново кръщавани и да се въздигат в степените на клира.
Определя се също така, че презвитери и дякони и други по-низши клирици, когато се оплакват срещу съда на своя епископ по изникнали у тях дела, трябва да бъдат изслушвани от съседни епископи и със съгласието на собствения си епископ поканените от тях епископи да сложат край на появилите се незадоволства. Затова, ако поискат да пренесат делото в по-висок съд, да го не пренасят в съдилища отвъд морето [8] , а при първенствуващи епископи на своите области, както това много пъти е определяно и относно епископи. Ония, които пренасят дело в съдилища на отвъдната страна на морето, да не се приемат в общение от никого в Африка.
Целият събор прие, отлъчен от общение поради собствено небрежение, бил той епископ или който и да е от клира, ако се осмели да пристъпи към общение през време на отлъчването си, преди да бъде изслушан и оправдан, да бъде признаван като такъв, който е самопроизнесъл срещу себе си наказателна присъда.
Постановява се, когато обвиняван или обвиняващ, се страхува от някое насилие на неспокойна тълпа в мястото, в което се намира обвиняваният, да си избира най-близко място, където би могъл без трудности да представи свидетели и където да се свърши делото.
Определено е също така, че ако някои по-низши клирици и дякони не се покоряват на епископите си, които, поради необходима църковна нужда, искат да ги поставят на по-горни степени в църквата си, такива да престанат да служат и в оная степен, от която не са искали да бъдат повишени.
Определя се, щото, ако епископи, презвитери, дякони или които да били от клира, които нямат никакво имущество, след като бъдат поставени през време на епископското или клирическото си служене се сдобият със земи или някои доходни имоти, да се считат грабители на Господни притежания, освен ако само след увещания ги дадат на църквата. Ако нещо премине у тях в собственост, било по дарение от някого или по наследство от сродници, нека да постъпят с него по собствена воля. Ако пък след като са обещали да дадат нещо на църквата, променят намерението си, нека бъдат признавани недостойни за църковна чест и да бъдат отстранени.
Определя се също така презвитери, без позволението на епископите си да не продават неща, принадлежащи на църквата, в която са поставени, както и на епископи не е позволено да продават църковни земи без знанието на събора или на презвитерите си. Затова и на епископ е забранено, освен само при нужди, да разходва вещи, вписани в църковните описи.
Относно това, че нищо от постановеното от Ипонския събор не изисква поправяне.
Епископ Епигоний казал: “В това съкращение, извлечено из актовете на Ипонския събор, не признавам нищо такова, което да изисква поправяне, освен това денят на светата Пасха да бъде обявяван през време на събор”.
Епископи и клирици не трябва да позволяват на децата си да се отстраняват на свобода, като ги отделят от себе си, ако не са сигурни в укрепването на техните навици и възраст, за да не би впоследствие греховете им да паднат върху самите родители.
Епископ, презвитери и дякони да не се поставят, докато не направят православни християни всички в дома си.
В олтара да не се внася нищо друго, освен тялото и кръвта Господни, както и сам Господ е предал, т.е. освен хляб и вино, размесено с вода. А наченки или мед, или мляко, според обичая да се носят в един определен ден, като тайнствен знак за младенци. Макар тия неща и да се донасят при олтара, те трябва да се благословят отделно, без да се смесват със светинята на тялото и кръвта Господни. А пък наченки да не се донасят от нищо друго, освен от грозде и пшеница.
Клирици или въздържници да не влизат при (посветени) вдовици или девици, освен с разрешението на своя епископ и на презвитери, но в тоя случай да влизат не сами, а с други клирици или с ония, с които епископът и единствени презвитерите имат достъп при такива жени; или пък да беседват с тях там, където присъстват клирици или някои почтени християни.
Епископ на пръв престол да не се именува екзарх на иереи или върховен свещеник, или някак подобно, а само епископ на пръв престол.
Клирици да не влизат да ядат и пият в кръчми, освен само при необходима нужда, когато пътуват.
Светите дарове да се пренасят само от неяли. Изключение става в един ден на годината, в който се извършва Господнята вечеря. А ако се извършва вечерно време поменаване на някои епископи или на други починали, тогава да се четат само молитви, ако се окаже, че ония, които я извършват, са обядвали [9] .
Епископи или клирици да не ядат и пият в църква, освен ако им се случи да пътуват и имат нужда да отпочинат там. Така също да се забраняват, доколкото е възможно, такива ядения и пиения и на миряни.
На ония, които се каят, епископският съд да определя времето на покаянието според различието на греховете им; а презвитер не бива да прощава каещ се без съгласието на епископа, освен когато се случи належаща нужда, а пък епископът отсъства; и върху всеки каещ се, ако престъплението му е било явно, навсякъде разгласено и е смутило цялата църква, нека се възлага ръката в притвора на храма.
Посветени на Бога девици, които се разделят от родителите си, които са ги опазвали, епископът или, в негово отсъствие, презвитерът, нека се погрижи да бъдат поверени на честни жени или, ако живеят заедно, да се опазват една друга, за да не би със скитането навсякъде да увредят добрата слава на църквата.
Болни, които не могат да отговарят за себе си, нека бъдат кръстени тогава, когато по тяхно желание други свидетелстват за тях под собствена отговорност.
Комедианти и смехотворци по зрелища и други такива лица, както и отстъпници, когато се покаят и се обърнат към Бога, да не се лишават от благодатта или примирението.
Позволява се и занапред да се четат страданията на мъченици в дни, когато се извършват годишни помени за тях.
За донатисти и за деца, кръстени от донатисти
Постановява се да се изпитат нашите братя и съслужители Сириций и Симплициан, относно деца, които само са кръстени от донатисти, та онова, което те не са извършили по своя воля, а е станало по заблуда на родителите им, да не може да им пречи да бъдат приемани на служение на светия олтар, когато се обърнат със спасително разположение към Божията църква.
Онорат и Урбан, епископи от областта на Мавритания Ситифенска, казали: Ние чухме за Никейското изследване на вярата; относно свещеното служение, което става следобед, право е то да се извършва достойно от неяли - тогава било твърдено и това.
Вследствие дадената ни поръка, ние предлагаме и това, което е постановено на събора в Капуи, а именно - да не се позволява да се повтаря кръщението или ръкопологането, както и да преминават епископи от един престол на друг. Между това Кресконий, епископ на село Рекенско, като презрял народа си, нахлул във Векенската църква, та дори и до днес, увещаван много пъти според правилата, не искал да напусне тази църква, която завладял. Това, което сега ви съобщихме, сме чули като положителна истина и съгласно дадената ни поръка, молим вашето благоволение да ни бъде позволено, при необходимост, да искаме, въз основа наредбите на най-славните царе, той да се укроти, като срещу него се направят постъпки пред началника на страната, та щом като не поиска да се покори на поканата на светиня ви и не поправи грешката си, веднага да бъде задържан от гражданската власт.
Епископ Аврелий казал: понеже е било извършено всичко, каквото постановява редът, а той (Кресконий), въпреки кротката молба на вашата любов, откаже да напусне мястото, тогава трябва да се счита вън от събора, понеже с презрителното си държание и с непокорството си сам е попаднал под гражданската власт. Епископите Онорат и Урбан запитали: приема ли се от всички ви това? Всички епископи отговорили: това е справедливо и приемливо.
Нека се спазва древният ред, щото да не се признават достатъчно за ръкополагане на епископ по-малко от трима епископи.
Трябва да се постанови и това, че когато пристъпим към избор на епископ и изникне някоя препирня - а такива случаи сме разглеждали, - твърде смело ще бъде, щото само трима да се съберат за оправдаване на оногова, който предстои да се ръкоположи, а трябва към споменатия по-горе брой да се прибавят още един или двама епископи, та в присъствието на народа, на който ще се поставя избираният, да стане най-първо изследване относно лицата, които са противопоставят; после да стане разследване на доводите им, и когато (избраният) се окаже чист пред лицето на народа, тогава вече да бъде ръкоположен.
Всички епископи казали: на всички е угодно.
Понеже си спомняме, че отдавна вече сме усвоили, всяка година да се събираме на съвещание, затова, когато се съберем заедно, нека денят на Пасхата да бъде обявен чрез намиращите се на събора местоблюстители.
Епископите Онорий и Урбан казали: понеже на Ипонския събор е постановено всяка година през време не събора да бъде посещавана всяка епархия поред, а пък относно Мавритания вие отлагате от година на година, поръчано ни е устно да помолим да я удостоите с посещението си. Епископ Аврелий рекъл: тогава не сме определили нищо за мавританската страна, понеже тя е на края на Африка и граничи с варварска земя. Но нека Бог помогне, та да можем и без да обещаем много и много пъти да сторим това, като дойдем и във вашата област.
Епископ Епигоний казал: на много събори свещеното събрание е постановило, щото народ, който в енориите (си) зависи от свой епископ, и който никога е нямал свой отделен епископ, да получава свои управители и епископи не иначе, но само със съгласието на епископа, на когото от самото начало е бил подвластен. Между това някои (епископи), като са си присвоили насила властта над някое място, отбягват дори и от общение с братята, а когато ги осъждат за това, те запазват правата си на владение, основавайки се на някакво древно право. Много презвитери пък, надменни и безумни, повдигат глава срещу епископите си и чрез гощавки и злонамерени съвети бунтуват народа по недопустимо благоволение да постави тях за свои управители; на твоята мъдрост, най-верни брате Аврелие, ние особено дължим, задето винаги си осъждал и си спирал такива опити. Предвид на злите помисли на такива люде и на лошите им съвети и съглашения, аз предлагам, щото народ, който е бил отдавна подвластен на епископ, но който никога е нямал свой отделен епископ, да не може да получи обособен началник. И затова, ако настоящото мое предложение се приема от целия свети събор, нека го потвърди. Епископ Аврелий рекъл: не се противя на това, което изложи нашият брат и съепископ, и изповядвам, че аз сам съм вършил това и ще го върша наравно с ония, които еднакво мислят не само с Картагенската църква, а и с цялото свещено съсловие. Има твърде много такива, които тайно съумишляват със своя тълпа, която, както е казано, въвеждат в заблуждение, като прелъстяват и привличат чрез ласкания на страната си такива хора, които водят най-безчестен живот; при това, охулени, като се отделят от нашето съсловие, те, опрени на своята тълпа, без да обръщат внимание на честите покани, отказват да дойдат на събор, боейки се да се не разкрият безчинствата им. Впрочем, ако е угодно, предлагам по всякакъв начин да се възправим срещу тия люде, щото в тяхна власт да не останат не само ония области, които насилствено са си присвоили, а и ония църкви, които по-рано зле са управлявали, и да се изгонват открито с помощта на властта, като надлежният пръв престол ги отлъчи. Понеже справедливостта изисква, щото ония, които са привързани към всички братя и към целия събор, да запазят (по право) не само своя престол, а под тяхна власт да бъдат и такива спорни области, и наопаки, ония, които разчитат на защитата на своите народни тълпи и презират братската любов, трябва не само да изгубят завладените области, а още, както казах, и собствените им места да се отнемат от гражданската власт като на метежници. Епископите Онорат и Урбан казали: великото помишление на ваша светост дълбоко проникна в умовете на всички ни и ние мислим, че трябва с единодушен отговор да утвърдим предложението ви. Всички епископи казали: съгласни сме, съгласни сме.
Никой епископ да не си усвоява чужд клирик без съгласието на предишния му епископ.
Епископ Аврелий рекъл: чуйте, братя, словото ми. Много пъти се е случвало църковници да искат от мене дякони или презвитери, или епископи; помнейки правилата, аз ги следвам и (в такива случаи) се обръщаме към епископа на искания клирик, съобщавайки му, че клирикът се иска от тая или оная църква. И досега никой не се е възпротивил на това, но за да се не случи занапред, т.е. да не ми се опрат някои от тия, които моля - а вие знаете, че аз имам грижата за всички църкви и ръкоположения, - когато се обърна към някого от съпастирите с двама или трима свидетели от вашето съсловие, а пък избраният се окаже недостоен, справедливо е, щото ваша любов да присъди, какво трябва да се прави тогава, защото аз, както знаете, братя, по Божия воля, се грижа за много църкви. Епископ Нумидий казал: “На тоя престол всякога е принадлежала властта да поставя по желанието на всяка църква за епископ откъдето иска и от чието име и да се обръщат към него. Епископ Епигоний казал: твоята добра воля улеснява властта ти, понеже ти, брате, по-малко си допускал, отколкото можеш, и с това ставаш пред всички добър и човеколюбив; защото от твоето отсъждане зависи да покажеш уважение към особата на всеки отделен епископ, а така също, ако намериш за добре, при първо и просто взаимоотношение с тях, ти можеш да защитиш властта на тоя престол, толкова повече, че си задължен да подкрепяш всички църкви. Пред вид на това, ние не ти даваме власт, а потвърдяваме същата с печата на твоята воля така, че да можеш всякога да вземеш когото искаш и откъдето пожелаеш и да поставяш предстоятели на църкви”. Епископ Постуметиан казал: а ако някой има само един презвитер, нима и той трябва да бъде вземан? Епископ Аврелий отговорил: по Божия милост един епископ може да постави много презвитери, а презвитер, който да е достоен за епископство, мъчно се намира; затова, ако някой има само един презвитер и той ще е способен за епископство, и той трябва да бъде ръкоположен. Епископ Постуметиан казал: но ако друг епископ иска много клирици, тогава измежду тия мнозина може, при нужда, да помогне и на мен! Епископ Аврелий заключил: действително, както ти си помогнал на друга църква, така също и оня, който има повече клирици, трябва да ти даде един от тях, за да го ръкоположиш.
За всеки епископ е запазено, доколкото е потребно (правото), щото от определения състав на енориите нито едно място да не бъде отцепено с намерение да се постави отделен епископ, освен случая, ако на това е съгласен оня, който има власт над това място; но ако той допусне известна област да получи собствен епископ, поставеният да не простира вече властта си над други области, понеже само тая една, като е била отделена от състава на останалите, е удостоена с честта да има свой особен епископ.
Вашето единодушие заедно с мене [10] си спомня постановлението на предишния събор, именно, че ония, които в детинство са били кръстени от донатисти и които не са били още годни да познаят цялото зло на заблудата си, когато са достигнали възраст, способна за разсъждаване, са опознали истината, гнусейки се от тяхната беззаконност, трябва по стар ред, чрез възлагане ръка върху им, да бъдат приемани във вселенската Божия църква, разпространена в цял свят. За това укорът на предишната им заблуда не трябва да им пречи да се приемат и в реда на клирици, защото, като са пристъпили към вярата, признали са за своя истинската църква и в нея, изповядвайки вярата си в Христа, са приели тайните на Света Троица, които всички безспорно са истински, свети и божествени и върху които се основава цялата надежда на нашата душа, при все че старата дързост на еретиците безразсъдно се е стремяла да разпространява под име на истината противни мисли. Така че, става съвсем ясно онова, на което апостол Павел учи, като казва: “един е Господ, една е вярата, едно е кръщението” (Еф. 4:5.), и онова, което трябва да се дава само веднъж, не е позволено отново да се приема; но когато се предаде на анатема самата заблуда, след като се възложат върху им ръце, нека се приемат в едната църква, която, както е казано, е гълъбица (Песен на песн. 2:14), единствена майка на християните, и в която спасително се приемат всички вечни и животворни тайни, които впрочем подхвърлят на голяма осъда и наказание упорито оставащите в ереста. Така че, колкото по-светло е било за тях онова, което ги е водило към вечен живот, докато са били в истината, толкова по-тъмно и по-осъдно става то за тях, когато са в заблуда; и от това някои са се опазили, и като са познали правия път на вселенската майка църква, от любов към истината са повярвали във всички ония свети тайни и са ги приели. А че такива, когато се добие уверение за добрия им начин на живеене, могат без всяко колебание правилно да бъдат поставени в клира, за да служат на светите тайни, особено при такива затруднителни обстоятелства, това няма кой да оспорва. Но ако някои клирици, последователи на същото, т.е. на Донатовото учение, пожелаят, запазвайки честта си, да преминат към нас заедно със своя народ, и се знае, че те от любов към доброто дават на народа съвети за живота и го ръководят към спасение, аз мисля, че това трябва да се остави, докато гореспоменатите наши братя [11] , след като внимателно разсъдят, дадат мнението си, та при мъдрото си съвещание, като изследват предмета на нашето предложение, ни удостоят да утвърдят в това, какво трябва да постановим по този въпрос. А сега се ограничаваме само с кръстени от донатисти в детинство, та споменатите братя, ако им е угодно, да се съгласят с нашето решение, за да могат такива да се ръкополагат.
Трябва да се помолят най-благочестивите царе да заповядат съвсем да се изкоренят остатъците от идоли в цяла Африка (понеже тази беззаконна заблуда още живее в много приморски места и в разни владения). Нека заповядат да бъдат унищожени идолите и по всеки начин да се разрушат и капищата, които без всяка благовидност още стоят по селища и по други скрити места.
Трябва да се молят благочестивите царе да благоволят и узаконят и това, ако някои пожелаят по някое дело да се съдят в църквата въз основа на апостолското право, което принадлежи на църквата, пък една от страните може би не остане доволна от решението на клириците, то да не се позволява да се допуска до свидетелстване такъв клирик, който преди това е разглеждал същото дело или е присъствал при разглеждането му; а така също и да не се призовава на съд със задължение да свидетелства никой от домашните на църковни лица.
Също така трябва да се молят християнските царе и за следното: понеже, противно на божествените заповеди, в много места стават пирувания, въведени от езическа заблуда, така че и някои християни тайно се привличат от езичници да участват в тях, затова нека забранят да се извършват такива пирувания както в градове, тъй и в села, а най-вече за това, че в някои градове не се страхуват по такъв начин да грешат дори в дни на поменаване на блажени мъченици, пък даже и в свещени места. В тия дни - срамно е и да се каже - извършват по полетата и по улиците гнусни скачания и със срамни думи оскърбяват майчината чест на семействата и целомъдрието на други безброй благочестиви жени, които се събират в тоя ден, до такава степен, че трябва да се бяга от прибежището на самата света вяра.
Необходимо е също така да се моли още и това, да се забранят срамни игри в неделни и в други светли дни на Христовата вяра, а особено в продължение на осемте дни на светата Пасха, когато народът масово се стича повече на конските игрища, отколкото в църква. Трябва още да се променят дните, определени за игри, когато съвпадат с празнични, и никой от християните да не се принуждава да отива на тия зрелища.
Трябва да се моли още и за това: да благоволят и постановят, щото клирик, в каквато степен и да се намира, когато е осъден от епископски съд за някакво престъпление, да не може да бъде защитен от наказание нито от църквата, в която е служил, нито от който и да било човек, и за наказание на това да определят или парична глоба, или лишаване от чест, като заповядат в това отношение да не се взима под внимание нито възрастта, нито полът.
Нужно е да се моли още и за това, ако някой, като напусне сценичното си занятие и пожелае да пристъпи към благодатта на християнството, се запази свободен от комедиантски нечистотии, да не е позволено никому да скланя или принуждава такъв да се връща в същите занятия.
Относно прогласяването в църква на освобождението на роби, ако се окаже, че го извършват нашите съслужители в Италия, то, по доверие към тях, нека и ние следваме техния начин на действие, след като явно предоставим на изпращания наш местоблюстител да изучи това, и което се окаже съобразно с вярата за благоустроение на църквата и за спасението на душите, всичко това и ние ще приемем, отдавайки похвала пред лицето на Господа.
Епископ Аврелий казал: мисля така също, че изпращания в Италия (наш) местоблюстител не трябва да остави без внимание делото на Екитий, който отдавна справедливо е осъден по решение на епископите, и ако той го намери случайно в тия места, нека този наш брат се погрижи да действа (срещу него) както трябва и където е възможно за защита на църковния ред. Всички епископи отговорили: напълно сме съгласни с това предложение.
Относно това, че трябва кротко отнасяне с донатисти.
След като разбрахме и изследвахме всичко онова, което ни се видя, че може да допринесе някаква полза за църквата, по съизволение и внушение на Божия дух, намерихме за по-добре да се постъпва с гореспоменатите хора кротко и мирно, макар че с неспокойното си разномислие те твърде много се отдалечават от единството на тялото Господне, та по този начин да може да стане напълно известно за всички ония, които в различните африкански страни са уловени в общение и дружене с тях, с каква жалка заблуда са се свързали! Може би, когато с кротост събираме ония, които мислят другояче, Бог, както казва апостолът, ще “им даде покаяние, за да познаят истината и да се освободят от примката на дявола, който ги е живи уловил, за да изпълняват волята му” (2 Тим. 2:25, 26).
Постановява се нашият събор да се отнесе писмено до светските власти в Африка и да се молят да подпомогнат общата вселенска майка църква при случаи, когато в градовете се пренебрегва властта на епископа, т.е. с престижа на своята власт и грижи и с християнско отнасяне към вярата те да изпитат всичко, което става във всички места, в които максимианистите са завладели църкви, а така също и относно ония, които те са въвели в разкол, и за достоверно и всеобщо знание да наредят това да се впише в публичните актове.
Относно приемането на донатисти в клира на вселенската църква.
Постановява се най-сетне да се пратят писма до нашите братя и съепископи, а главно до апостолския престол, възглавяван от достойно почитания наш брат и съслужител Атанасий, който знае каква голяма нужда търпи Африка, та заради мира и за полза на църквата, по разсъждение и съгласие на всеки православен епископ, управляващ църква в това място (където има донатисти) да се приемат в същите им степени клирици и от самите донатисти, когато, като са поправили своя начин на мислене, изкажат желание да се присъединят към вселенското единство, ако се окаже, че това може да съдейства за мира на християните; а знае се, че и в миналото се е постъпвало така по отношение на този разкол, както посочват примери в много и в почти всички африкански църкви, в които се е появила тая заблуда; и това се прави не да се увреди съборът, който по този въпрос е държан в задморските страни, а (напротив) да се докара полза за ония, които по този начин искат да преминат във вселенската църква и да не се поставя никаква преграда на единението им. За ония пък, относно които се знае, че в местата, където живеят, по всеки начин ще помагат на вселенското единство за очевидна полза на братята си, за такива не трябва да служи като пречка онова, което е установено на задморския събор против техните степени, понеже от спасение не е изключено никое лице; с други думи казано, ония, които са били ръкоположени от донатисти, ако се поправят и пожелаят да преминат във вселенската вяра, не трябва, според (както е решил) споменатия задморски събор, да се лишават от приемане и признаване на степента им, а, напротив, да се приемат всички ония, които подпомагат вселенското единство.
Относно назначаването на пратеници при донатистите за сключване на мир.
Постановява се още, когато свършим това, в интерес на мира и единението, без което е невъзможно да се осигури спасението на християните, да се изпратят от нашата среда пълномощници, било до самите епископи на донатистите, ако имат такива, било до техни миряни, за да ги убедят, че те, донатистите, нямат никакви основания да са против вселенската църква; а главно, за по-голямо доказателство в това, нека всеки види от публичните актове, как сами те са постъпили със своите отцепници - максимианистите, понеже в това, ако искат да видят, сам Бог им е показал, че те така несправедливо са се отделили от църковното единство, както несправедливо, според оплакванията им, са се отделили от тях максимианистите. А между самите ония, които те са осъдили с явната власт на своя съвет, някои после приемали в свещеническите им степени и признавали кръщението, което били извършили осъдени и низвергнати от самите тях. С това очебийно се доказва с какво безумно сърце те се противят на мира на оная църква, която е разпространена в цял свят, когато постъпват така в полза на Донатовата страна и не виждат, че се оскверняват от общуването с ония, които по такъв начин от нужда са приели с мир, а пък с нас, т.е. с вселенската църква, разпростряна дори до последните предели на земята, се препират и не искат да разберат, че на самите себе си противоречат, когато остават в нечисто общение с ония, които по-рано сами са осъждали.
Постановява се, епископи, презвитери и дякони да се въздържат от жените си в определените им времена, и ако не сторят това, да се отстраняват от църковно служение. Другите клирици да не се принуждават към това, а трябва да следват обичая на всяка църква [12] .
Определяме да не се позволява на никой епископ да напуска главното си седалище и да се преселва в друга църква в епархията си, нито пък да върши в своите работи нещо повече от това, което трябва, като напуска грижите и прилежанието за престола си.
Постановява се също така, относно деца, следното: ако не се намерят достоверни свидетели, които да установят, че наистина са кръстени, а пък самите те, според възрастта си, не са в състояние да отговарят точно дали са били удостоени с тайнството, тогава трябва да се кръщават без всяко колебание, за да не би вследствие неизвестността да се лишат от тая светиня. А в това ни посъветваха нашите братя мавританските местоблюстители за това, че много такива (деца) купуват от варвари.
Постановява се също така денят на светата Пасха да се обявява на всички чрез вписване на това след съборните определения. А денят на събора да се спазва същият, който е определен от Ипонския събор, т.е. двадесет и първи август; и затова трябва да се пише до първенствуващите във всички области да спазват точно тоя ден, когато свикат при себе си събор.
Определя се така също на никой епископ да не е позволено, по причина на разногласия и разпри у народа, да завзема оня престол, при който е изпратен за временен управител, а да се постарае в продължение на една година да му избере епископ; ако се покаже небрежен в това, тогава, след изтичане на една година, да се избере друг временно управляващ.
Всички постановяваме: да се иска от царете, поради притеснение на сиромаси, които непрестанно се обръщат към църквата с жалби, да се избират за тях екдици защитници, които под надзор на епископа да ги защитават от насилието на богати.
Постановява се още: всеки път, когато трябва да стане събор, ония епископи, на които не пречи нито старост, нито болест, нито някоя важна нужда, да отиват навреме на същия; първенствуващите, всеки от областта си, да бъдат известявани за всички епископи и относно това, дали в две или три места стават събранията им, и избраните поредно от всяко от тия частни събрания без друго да се намерят на мястото за деня на събора. Когато пък не могат да дойдат поради някакви големи затруднения, както това може да се случи, тогава, ако не обяснят на първенствуващия си епископ от какво са били възпрепятствани, такива трябва да се задоволят с общение само в своята църква.
Относно Кресконий Виларешки постановяваме всички: веднага да се извести първенствуващия Нумидийски епископ, че се задължава със свое писмо да увещае споменатия Кресконий да дойде, и без повече отлагане, да се яви на общия африкански събор; а ако се покаже нерадив и не дойде, нека знае, че срещу него ще последва осъждане.
Оставянето на Ипонската църква без управители не трябва да продължава за дълго време; и понеже тамошните църкви се намират във властта на ония, които са се отрекли от незаконно общение с Екитий, затова се постановява: да се изпратят от настоящия събор епископите: Ригин, Алипий, Августин, Матерн, Теазий, Еводий, Плакиан, Урбан, Валерий, Амвивий, Фортунат, Куодултдей, Онорий, Януарий, Ант, Онорат, Ампелий, Викториан, Евангел и Рогациан, за да съберат и вразумят ония, които със заслужаващо укор свое упорство мислят, че трябва да дочакат връщането на Екитий от бягството му, и тогава с обща молитва да им поставят епископ. А ако не пожелаят да помислят за мир, нека не пречат да се избере предстоятел, за да бъде поставен за полза на оная църква, която толкова дълго време е била без предстоятел.
Определя се така също: всеки път, когато срещу някой клирик има подадена жалба, или пък е обвинен в някое престъпление, за да се запази престижа на църквата, от една страна, а от друга, за да се запази достойнството на клира - по която причина им се и прави снизхождение, - а при това, за да се попречи на горделивата наслада и на злорадството на еретици и езичници - ако тия клирици, както и трябва да бъде, пожелаят да защитят делото си и се погрижат да представят доказателства за своята невинност, трябва да сторят това в течение на една година, през което време да са вън от общение; а ако пропуснат и в горния срок не избистрят работата си, след това никаква дума за оправдание от тях да се не приема.
Постановява се и това, че който приеме някого от чужд манастир и иска да го произведе в клира или да го постави за игумен в свой манастир, ако е епископ, нека бъде изключен от общение с други, като се ограничи в общуване само с паството си, а оня (приетия) да престане да бъде клирик или игумен.
Определено е и следното, че ако някой епископ предпочете пред църквата еретици или езичници, били те негови сродници или не, и ги остави за свои наследници, такъв епископ и когато умре, да е анатема и името му да не се споменава от Божиите свещеници, нито пък да бъде оправдаван с това, че е умрял без завещание, защото, щом е бил поставен за епископ, трябвало е веднага да се разпореди с имуществото си по закона и както прилича на званието му.
Постановява се също, щото относно освобождаването на роби, прибегнали към църквата, да се отправя молба до царя [13] .
Постановено е и следното: всички олтари, които са издигнати било на полета, било по лозя за спомен на мъченици, ако в тях не са положени тела или части от мощи на мъченици, трябва, по възможност, да бъдат разрушени от местните епископи; а ако това не може да стане поради народни смутове, в такъв случай поне да се поучава народът да не се събира в тия места. И които мислят право, да не се привързват суеверно към тях; нито под какъвто и да било предлог да се извършва помен за мъченици там, където няма или тяхно тяло, или мощи, или пък по достоверно старинно предание не е доказано, че то е било тяхно жилище или притежание, или място на страдания. А ония олтари, които са поставени, където и да било, вследствие на съновидения и празни откровения на някои хора, да бъдат по всякакъв начин разрушени.
Постановено е така също да се иска от най-славните царе да се унищожават всички остатъци от идолопоклонството, и то не само в изваяния, а и в каквито и да било места, или дъбрави, или в стъбла.
Всички епископи казали: ако стане нужда да се изпращат от събора някои писма, тогава достопочитаният епископ, председателстващ тоя престол, да благоволи и от името на всички да пише и подписва. Постановено е след това, на епископи местоблюстители, които подлежи да се изпращат в африканските епархии по повод на донатистите, да се връчат писма, в които да бъде определен кръгът на тяхното пълномощие, от който да не отстъпват.
Понеже онова, което сега изтъкна нашият брат и съслужител, се отнася изобщо до всички ни, а именно: всеки от нас да знае положението, което Бог му е определил, а то е, че ония, които са постъпили по-късно, трябва да отстъпват място на поставени по-рано, и да не смятат да предприемат нищо без тяхно знание, затова предлагам следното мнение: ония, които пренебрегват поставени пред тях и проявяват някаква дързост, нека се укротяват по подобаващ начин от целия събор. Ксантип, епископ на първия Нумидийски престол, казал: какво има да отговори цялото присъствие на братята, което чу предложението на нашия брат Аврелий? Епископ Диатилий казал: на вашето одобрение се предлага онова, което е установено с гласа на древните, а именно с нашия глас за всякога да се потвърди и от всички да се пази онова, което е изложено в актовете на предишните събори на картагенската църква. Всички епископи казали: този ред се е спазвал от отците и от древните, пък и ние, по Божия милост, ще го съблюдаваме, но при това да се спазва и правото на първенствуващите епископи в Нумидия и Мавритания въз основа на нумидийското писмохранилище и списъка на престолите. След това всички епископи, които са подписали определенията на тоя събор, постановили, списъкът на престолите и първоначалното нумидийско постановление да се намират и у първия престол, и в митрополията Константина.
Относно Куодултей и Кентириат.
Понеже противникът му е молил той да се яви пред нашия събор и запитан, иска ли да води дело пред епископите, отначало обеща, а на другия ден отговори, че не желае и се отстрани - всички епископи постановили никой да не приема в общение тогова Куодултей, докато делото му не бъде свършено. Но да се лиши напълно от епископство, преди да се реши въпросното му дело, никой християнин не ще признае това за справедливо.
Относно Вагенския епископ Максимиан е постановено съборът да изпрати писма и до него, и до паството (със съобщение), че той може свободно да напусне епископството, а то (паството) да си избира друг (епископ).
Постановява се и това, ония, които занапред ще бъдат ръкополагани в африкански епархии, да бъдат снабдявани с писма, подписани собственоръчно от ръкополагащите ги с означение на консула, т.е. годината и деня на ръкополагането, за да не се повдига после спор за старшинство.
Определено е също, ако някой веднъж, макар да е чел в една църква, да не може да бъде приет в клира на друга църква.
Епископ Аврелий казал: всички вие чрез общение изказахте мисъл, всеки от нас в своя град или сам да влезе във връзка с водача на донатисти, или да направи това, придружен от друг епископ във всеки град и място, чрез посредничеството на надлежните власти, или на първенствуващи в тия места. Ако с това сте съгласни всички, изкажете се. Всички епископи казали: всички сме съгласни.
Епископът на вселенската църква [14] казал: “Благоволете да изслушате посланието, което трябва да бъде изпратено от ваша честност до донатистите, да го впишете в съборните актове, и нека се изпрати, та после и отговорът им да ни се съобщи чрез вашите актове: “Изпратени с пълна власт от нашия законен събор, ние влизаме във връзка с вас и желаем да се радваме за вашето изправление. Понеже знаем любовта на Господа, Който е казал: “Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии” (Мат. 5:9), а чрез пророка ни е напомнил, и на ония, които не искат да се назовават наши братя, да им кажем: вие сте наши братя (Ис. 66:5). Затова вие не трябва да омаловажавате това наше напомняне у произходяще от любов за мир с вас и ако мислите, че у вас има що-годе истина, не се усъмнявайте да се борите за нея, т.е. свикайте свой събор и изберете изпомежду си такива, на които да поверите да кажат правотата ви, пък и ние от своя страна ще направим същото, т.е. ще изберем от нашия събор такива, които с вашите избраници в определено място и време да разгледат всеки спорен въпрос, който ви дели от общение с нас, та по такъв начин с помощта на Господа Бога да се сложи край на старата заблуда и немощните души на невежия народ да не погинат в светотатствено разделение. Защото, ако братски приемете това, истината лесно ще просияе, а ако не искате да го направите, неверието ви веднага ще се познае”.
След като е бил прочетен този образец, всички епископи казали: напълно сме съгласни, нека бъде така.
Упътвания до братята Теасий и Еводий, назначени за пратеници от Картагенския събор при най-славните и най-благочестиви царе: “Когато с Божия помощ те пристъпят към най-благочестивите царе, нека тогава им разкажат по какъв начин във време на събора миналата година стареите на донатистите, чрез граждански съобщения, са били призовани при пълна свобода да се съберат, и ако имат смелостта да защитават своето учение, нека изберат от средата си неколцина от тях, които да са способни да водят спор с нас и с християнска кротост, без всяко колебание, да ни покажат, ако на страната си имат нещо истинно, та по такъв начин вселенската искреност, която е сияла още от древни времена, и днес да изпъкне пред невежеството и упорството на противоречащи”. Но обзети почти от безнадеждност, те не дръзнаха да отговорят нищо. Затова, след като спрямо тях е бил приложен епис-копския и мирен начин на отнасяне, а те, нямайки сила да отговарят нещо против истината, са се отдали на безподобно насилие, така че са оклеветили много епископи и клирици (нека замълчим за миряни), а освен това са нахълтали в някои църкви, а и в други също са се опитали да нахлуят - царското човеколюбие трябва да се постарае вселенската църква, която ги е заченала в благочестивата си утроба и ги е възпитала със силата на вярата, да бъде защитена с техни грижи и да не бъде позволено в благочестивите техни времена на някои дръзки човеци да станат господари на безсилния народ, когото не са могли да съблазнят чрез убеждаване. А известно е и често със закони е обявявано какви пакости правят на светинята тия сборища на отцепници, и това много пъти е било осъдено и с наредби на самите гореспоменати най-благочестиви царе; а за да можем сега да добием против беснуването на тия отцепници високата помощ, която никак не е необичайна, нито чужда на светите писания, понеже апостол Павел, както се вижда от истинските апостолски деяния, е победил с военна помощ заговора на безчинници, затова ние сега молим, колкото се може по-скоро, да се изпрати помощ в защита на вселенските църковни чинове във всеки град и в разните места, принадлежащи към всяко владение. Пък трябва да се замолят още и да пазят закона, издаден от баща им Теодосий, блажена му памет, относно облагането с десет литри злато на ония еретици, които ръкополагат и които биват ръкополагани, а също така и владетели, у които бъдат заловени техни събрания; при това да заповядат този закон да бъде потвърден по такъв начин, че да се простре и върху ония, против чиито клевети са представили доказателства тия, които са поели грижата за вселенската църква, та поне, страхувайки се от това, да престанат да правят разкол; и да се въздържат от еретически безумия тези, които, макар и да виждат вечната си пропаст, пак не се отделят, за да се очистят и поправят. Трябва да се молят още, щото с тяхното благочестие да бъде подновен и оня закон, който и днес още съществува и който лишава еретици да получават или да завещават, било по наследство, било по дарение, с една дума, всички ония, които са заслепени от безумните си предубеждения и които искат да останат в донатистката заблуда, да се лишават от права, както да оставят на други нещо свое, така и нищо от други да не приемат.
Които пък, замисляйки се за единството и мира, пожелаят да се поправят, нека им бъде разрешено и при съществуването на този закон да получават наследство, та макар нещо да им се е паднало като дар или наследство още тогава, когато са се намирали в еретическа заблуда, освен на ония, които едва тогава са намерили за нужно да се обърнат към вселенската църква, когато са ги повикали на съд; понеже за такива трябва да се мисли, че са пожелали вселенско единство не от страх пред небесния съд, а от алчност за земна изгода. Над всичко това е необходима помощ от властта за всяка епархия. Пък ако пратениците намерят, че може да се допринесе и още нещо друго за църковно добро, даваме им пълномощие да предприемат и вършат и това.
Понеже само в Картаген се извърши единение, затова нека изпратят писмо до властите да употребят старание, за да се постигне такова и в останалите епархии и градове; а картагенската църква от името на цяла Африка да изпрати в царския палат епископи, снабдени с грамоти, за да изкажат благодарност за изгонването на донатистите.
Относно това - да не се свиква общ и пълен събор, освен само когато има (пряка) нужда
Постановява се, че занапред не се намира за нужно всяка година да се отрудват всички братя, а само когато обща, т.е. когато някаква нужда на цяла Африка изисква и за нея бъдат изпратени от различни страни писма до тоя престол, тогава да се свика пълен събор в оная епархия, където необходимостта и удобствата покажат; а работи, които не са общи, да се разглеждат в съответните епархии.
Относно това, че се забранява да се пренасят (за обжалване) дела (решени) от доброволно избрани съдии (в по-висш съд)
Ако се случи някое съдебно дело да се пренесе в по-висш съд, и оня, който е недоволен от първото решение, както и този, против когото той търси нов съд, сами си изберат съдии, след това да не се позволява вече ни на единия, нито на другия да търсят друг съд.
Относно църковните изпълнители
Освен това е постановено да се моли да се избират за всички църковни нужди петима изпълнители, които да се определят по различните области [15] .
Определено е още делегатите Викентий и Фортуг, изпращани от името на всички епархии да помолят всеславните царе да бъде позволено да се уредят духовници, които да имат длъжността да защитават дела и които в качеството си на свещеници на епархии, които са приели върху си ходатайството на църковни дела, да могат, когато нуждата изисква, свободно да влизат в съдебни присъствия, за да опровергават всякакви възражения и да представляват онова, което е нужно [16] .
Постановява се избрани застъпници, които се изпращат в царските палати, да имат напълно свободно застъпничество.
Постановява се и следното: на народ, който никога не е имал свой епископ, по никой начин да не му се дава такъв, освен по решение на целия събор във всяка област, заедно с първенствуващия епископ и със съгласието на епископа, под чиято управа по-рано е била оная църква.
Относно народ и епархии, които се обръщат от донатисти
Народ, който се обръща от донатисти и който и без съгласие на събор е имал свой епископ, трябва без друго да бъде удостоен да го има и занапред; а на народ, който е имал епископ и след смъртта му не е искал повече да има собствен епископ, а е пожелал да бъде присъединен към областта на друг, това не трябва да се отказва. При това наредено е още епископи, които, преди да се огласи царският закон за съединението, са обърнали към църквата народ, който са управлявали, трябва да запазят властта си над същия; а след закона за съединението и оттам насетне всички църкви и областите им и всичко друго, което главно и изобщо принадлежи на тия църкви, трябва да преминат под властта на вселенските епископи, намиращи се в тия места, които са били завладени от еретици, безразлично дали отпосле са се обърнали, или не към вселенската църква; пък ако някои от тях след издаването на царския закон нещо са си присвоили, трябва всичко да бъде върнато.
Епископ Маврентий казал: моля да се назначат за съдии най-светият старец Ксантип, най-светият Августин, Флорентин, Теасий, Секунд и Посоди, и (заповядайте) това да се нареди заради мене. Светият събор се съгласил да назначи исканите съдии; а останалите съдии, които са нужни, за да се попълни законният брой, нека старецът Ксантип предостави да бъдат избрани от самите старци на нова Германия.
Относно помиряването на Римската и Александрийската църква
По повод разногласието на Римската и Александрийската църква е постановено да се пише на най-светия папа Инокентий, щото и двете църкви да пазят мира, който Господ е заповядал.
Постановено е, съгласно евангелието и апостолското учение, нито такъв, който е напуснат от жена си, нито оная, който мъжът ѝ я изоставил, да не могат да встъпват в брак с друго лице, а или така да останат, или да се помирят помежду си; и ако пренебрегнат това, нека бъдат принудени към покаяние. И по този въпрос трябва да се помоли да бъде издаден царски закон.
Постановено е и това: всички да употребяват молитви, които са утвърдени на събора, били те молитви, с които се започва, или с които се свършва, или които се четат във време на приношение, или пък при възлагане на ръце, и по никой начин не е позволено да се употребяват други, противни на вярата, а да се четат само ония, които са събрани от най-учени.
Постановява се: да бъде лишен от църковна чест всеки, който поиска от царя да бъде разгледано от светски съд каквото и да било негово дело; а ако поиска от царя епископски съд, по никой начин да не му се забранява.
Който е бил отлъчен от църковно общение в Африка и тайно се е промъкнал в задморски земи, за да бъде приет в общение, нека се подхвърли на изключване от клира.
Постановява се, когато някой пожелае да отиде в царския палат, да бъде споменавано за това в отпустителното писмо, което се изпраща до Римската църква, от която пък трябва да се получи друго писмо до царския двор. Затова, ако някой е получил отпустително писмо само до Рим, а е премълчал за нуждата, поради която отива в палата, и се реши да отиде там направо, такъв да се лиши от общение. А ако, докато е в Рим, внезапно му се яви такава нужда, нека я съобщи на Римския епископ и да донесе писмо от същия. А в отпустителните писма, които първенствуващи или други епископи издават на свои клирици, да бъде означен денят на Пасхата; а ако още не е известен денят на Пасхата от тази година, да се означава този ден от изминалата година, подобно на това, което обикновено се пише в светските писма: след консулството.
Постановено е и следното: изпращаните от този честен събор застъпници да помолят преследваните царе за всичко онова, което намерят да е полезно против донатисти и елини и против суеверието им.
На този събор е постановено един епископ да не може да решава сам съдебна работа, която се отнася и до самия него. Изработеното от този събор не било записано, понеже са били разглеждани местни, а не общи работи [17] .
В това време е бил издаден закон, според който всеки да може по свободна воля да приеме подвига на християнството.
Събор против ереста на Пелагий и Целестий
Признато е от всички епископи на Картагенската църква, които са се явили на този свят събор и чиито имена и подписи са вписани в актовете, че Адам не е сътворен смъртен от Бога. Нека бъде анатема оня, който каже, че първият човек Адам е сътворен смъртен, така че и да е съгрешил, и да не е съгрешил, пак е трябвало да умре телесно, т.е. да напусне тялото не за наказание за греха, а по необходимост на естеството.
Постановено е така също да бъде анатема оня, който отрича нуждата от кръщаване на малки, току-що родени от майчина утроба, деца, или каже, че те се кръщават за опрощаване на греховете, но че от прародителския Адамов грях нямат в себе си нищо, което би трябвало да бъде очистено чрез банята на пакибитието (от което би следвало, че образът на кръщението за опрощаване на греховете не трябва да се счита за истински, а за лъжлив); защото онова, което апостолът казва, че “чрез един човек грехът влезе в света, и чрез греха - смъртта, и по такъв начин смъртта премина във всички люде чрез един човек, в когото всички съгрешиха” (Рим. 5:12.), трябва да се разбира не иначе, освен както това е разбирала вселенската църква, която навсякъде е разпространена и разпростряна. Понеже според това правило на вярата и малки деца, които сами още не могат да извършват грях, биват кръщавани за опрощаване от греха, та чрез прераждане да се очисти в тях това, което те са приели от древното раждане.
Постановено е също така да бъде анатема оня, който каже, че благодатта Божия, която се получава чрез нашия Господ Иисуса Христа, ни дава помощ само за прощаване на стари грехове, а не че ни дава свръх това помощ, за да не правим други грехове, понеже благодатта Божия не дава само знания, какво трябва да се върши, а ни вдъхва още и любов да можем да изпълним онова, което знаем.
Постановява се още, че ако някой рече, че тази благодат, която е в нашия Господ Иисуса Христа, ни помага само в това, да не грешим, понеже чрез нея ни открива и явява познаването на греховете, за да знаем какво да търсим и от какво да отбягваме, но че с нея не ни се дава любов и сила, за да вършим това, което сме научили, че сме длъжни да го правим, такъв да бъде анатема. Защото, когато апостолът казва: “знанието възгордява, а любовта назидава” (1 Кор. 8:1), много нечестно ще е да вярваме, че за възгордяването имаме Божия благодат, а за съзиждането я нямаме; а между това и едното, и другото е дар Божий, и онова, което знаем, че трябва да вършим, и онова, което е любов към добро, което трябва да правим, та при любовта, която поправя, да не може да се гордее разумът, понеже, както от Бога е написано: “Оня, Който учи човека на знание” (Пс. 93:10), така също е написано: “любовта е от Бога” (1 Иоан. 4:7).
Определено е също така: ако някой рече, че любовта на оправданието ни е дадена само затова, щото онова, което можем да извършим по свободна воля, е по-лесно да го вършим чрез благодатта, та като че и без да сме приели благодатта Божия, бихме могли, макар и мъчно, но все пак и без нея да извършим божествените заповеди - такъв нека е анатема. Защото Господ, като е заповядал относно плодовете, не е казал: “без Мене мъчно ще го направите”, а е рекъл: “без Мене не можете да вършите нищо” (Иоан. 15:5).
Постановява се също така, относно онова, което казва свети апостол Иоан: “Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим, и истината не е в нас” (1 Иоан. 1:8.); и който помисли да разбира това другояче и каже, че поради смирение не трябва да казваме, че “няма грях”, а не за това, че то е истина, нека е анатема; понеже същият апостол веднага продължава и добавя следното: “Ако изповядаме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и ни очисти от всяка неправда” (1 Иоан. 1:9.); а тук е показано ясно, че то се говори не само заради смирение, а тъкмо обратното. Понеже апостолът е могъл да каже: “ако речем, че нямаме грях, себе си възнасяме и нямаме смирение”, но когато е казал: “Себе си мамим и няма у нас истина”, с това вече е показал ясно, че който говори за себе си, че няма грях, не казва истината, а лъже.
Определено е и това: ако някой каже, че думите, които изказваме в молитвата Господня: “прости нам дълговете ни” (Мат. 6:12.), светиите не казват за самите себе си, понеже това прошение вече не е потребно за тях, а заради други грешници в народа им, поради което и нито един от светиите не казва отделно: “прости ми моите грехове”, а “прости ни нашите грехове”, та от това да се разбира, че праведникът моли това повече за други, отколкото за себе си, такъв да бъде анатема; свет и праведен е бил апостол Иаков, когато е казал: “Ние всинца много грешим” (Иак. 3:2). “И не влизай в съд с Твоя раб, защото пред Тебе няма да се оправдае нито един от живите”6 (Пс. 142:2), и с молитвата на премъдрия Соломон: “Няма човек, който да не греши” (3 Цар. 8:46), а също и с книгата на свети Иов: “Той слага печат върху ръката на всеки човек, за да знаят всички човеци делото Му” (Иов 37:7).
Поради това и светият и праведен пророк Даниил също така в молитвата си е говорил за мнозина: “съгрешихме, по-стъпвахме нечестиво” (Дан. 9:15) - и другото, което той там смирено и истински изповядва; пък да не се помисли, както някои разбират, че той говори не за своите грехове, а повече за греховете на своя народ, след това казва: “Докле се молех и изповядвах греховете на моя народ пред Господа, моя Бог” (Дан. 9:20); не е искал да каже “нашите грехове”, а е рекъл: “греховете на моя народ и моите”, като да е предвиждал пророкът, че ще се явят такива, които зле ще разберат това.
Определено е още, ако някои разбират, че думите, които казваме в молитвата Господня: “Прости нам дълговете ни” (Мат. 6:12), светиите изказват само от смирение, а не истински, такива да бъдат анатема. Защото, кой би търпял молещ се, който да лъже не хората, а самия Бог, като с устата си казва, че желае опрощаване, а пък със сърцето си - че няма грехове, които би трябвало да му се опростят?
Преди няколко години в тая църква пълният събор определи ония църкви, които се намират в различни области и които са станали вселенски, преди да се издадат законите за донатистите, да останат под властта на ония престоли, чиито епископи са ги убедили да се обърнат към вселенското единство, а ония, които са се обърнали, след като са били издадени законите, да останат под властта на престолите, на които са принадлежали, докато са били още на страната на Донат; но понеже отпосле са възникнали, и сега се явяват много спорове между епископи относно области, за които предишната наредба изглежда да не е съвършена, затова на тоя свети събор се постановява, ако някъде е имало вселенска църква и църква на Донатови съмишленици, и те двете са прилягали към различни престоли, то в каквото време и да е станало или ще стане съединението там - преди законите или след тях, - те да бъдат под властта на оня престол, на когото е принадлежала от древност намиращата се там вселенска църква.
Относно това, как трябва да делят помежду си области вселенските епископи и ония, които са се обърнали от Донат.
Да се поделят така: ако има епископи, които от донатисти са се обърнали към вселенското единство, трябва поравно да поделят помежду си областите, в които се намират, че има и от едната, и от другата страна (и донатисти, и православни), т.е. едни места ще отидат под властта на единия, а други под властта на другия, така че старшията по епископство да дели, а по-младият да избира; ако е само едно място, нека се даде на оня, до когото то е най-близко; а ако е на едно и също разстояние и до двата престола, да се даде на онзи, когото народът избере; ако се случи и ония, които от древност са били православни, да поискат свой епископ, а също и тия, които са се обърнали от Донат - свой, тогава нека се предпочете изборът на мнозинството пред малцинството от народа; при еднакъв брой на гласовете и у двете страни мястото да остане върху стария епископ. В случай, че се окажат много такива места, в които има народ и от двете страни и не могат да се разделят на еднакви половини, понеже броят на такива места не е равен, тогава най-напред да се поделят равните броеве на местата, а с онова, което остане, да се постъпи по горния начин - при разсъждаването, когато мястото е едно.
Постановява се още и това, че ако някой (епископ), след като са били издадени въпросните закони, е обърнал някое място към вселенското единство и го е имал под свое ведомство три години, без някой да е заявил права върху него, от такъв никой вече не може да иска това място, а още по-малко, ако през тия три години е имало епископ, който е можел да заяви правата си, но е мълчал; ако пък е нямало епископ, тогава да не се пречи то да се брои към оная църква, която го е владяла в течение на три години; но когато вдовстващата катедра получи свой епископ, нека му бъде позволено да поднови търсенето на това място в продължение на три години. Също така, ако някой епископ от донатистите се обърне към вселенската църква, нека не се осъжда за това, че мястото се брои като подвластно в друга църква до определения срок, понеже от деня на обръщането има право в продължение на три години да го търси като принадлежащо на престола му.
Постановява се така също, че епископи, които мислят, че известен народ принадлежи на престола им и не следят правата си чрез съда на епископи, а (самоволно) простират властта си върху народ, подвластен на друг епископ, безразлично дали тоя народ ги иска, или не - такива да се накажат с изгубване на претенциите си; и ако въпросът не е бил решен по съгласие между епископите, а препирнята помежду им продължава, тогава да се лиши от спорното място оня, за когото бъде доказано, че презирайки църковните съдии, самоволно е нахълтал в него. Никой да не се самозалъгва, че въз основа на притежавано от първенствуващия епископ писмо е приел във владение това място, защото и да има такова писмо, и да няма, той трябва да влезе в отношение с този, който има мястото под свое ведомство и от него да получи писмо, та да е явно, че по мирен начин си запазва припадащата му се църква. А ако и тоя предяви някои претенции, тогава и това да бъде разрешено от съда на епископи, които или първенствуващият да назначава, или сами (спорещите) по съгласие да си изберат от съседни епископи.
Постановява се също така, че ония, които немарят да сдобият за вселенското единство места, принадлежащи на престола им, трябва да бъдат изобличавани от прилежни съседни епископи да не отлагат работата. За това, ако такива, в продължение на шест месеца, считано от деня на съвещанието по това, не направят нищо, тия места да бъдат предоставени другиму, който е надарен да ги придобие. Впрочем, ако оня, комуто се струва, че му принадлежат тия места, е признавал за полезно да не действа по някои съображения, понеже това са предпочели (сами) еретиците, та той да може да ги обърне към вселенската църква без народни смущения, а между това друг е изпреварил постъпката му, с която той по-рано повече би раздразнил еретиците - в такъв случай, след като работата се разгледа от епископския съд, ония места да бъдат върнати на неговия престол. Когато епископите, които трябва да образуват съда, са от различни области, съдиите да назначава първенствуващият епископ, в чиято област се намира спорното място. Ако по общо съгласие те се изберат измежду съседни епископи, тогава да се избира или един, или трима; и ако са избрани и признати трима, нека се покорят на решението или на всички, или на двама.
Да не се позволява делото да се пренася в по-висш съд от съда на съдиите, избрани по общо съгласие. И който откаже, поради упорство, да се подчини на съдиите (епископът на първия престол), след като узнае това, издава писмо, щото никой от епископите да не го приема в общение, докато не се покори.
Ако епископ нехае да възвърне от еретици онова, което по списъци принадлежи на църквата или на самите катедри, нека бъде увещаван от прилежни съседни епископи, които да му посочат нехайството, за да не може да бъде извинен. Ако в продължение на шест месеца от деня на увещанието, макар и да се намира в същата епархия, не се погрижи за ония, които трябва да се обърнат към вселенското единство, с такъв да не се съобщават, докле не изпълни това. Ако пък в тия места не дойде съдействател [18] , тогава на епископа да не се вменява във вина бездействието му.
А ако се докаже, че някой епископ лъжливо е съобщил, че те, т.е. донатистите, са се обърнали, а пък се установи противното, за което той е знаел, такъв да се лиши и от епископство.
Постановено е следното: ако презвитери, дякони и други по-долни клирици останат недоволни от решението на своите епископи по заведени пред тях дела, нека ги изслушват и пререканията им нека решават съседни епископи, избрани по съгласие на собствените им епископи. А ако пожелаят и от тях (по въззив [19] ) да пренесат делото в по-висш съд, нека го обжалват само пред африканския събор или пред ония епископи, които първенствуват в областта им. Който пък поиска да пренесе делото в съд отвъд морето, никой вече в Африка да не го приема в общение.
Постановява се също така, че ако някой епископ облече в монашеско облекло, или е облякъл вече, девица, която още не е навършила двадесет и пет години, подбуден от необходимост, за да се запази девическото целомъдрие, застрашавано от опасност, било че има подозрение за някой любящ я, който има власт, било че някой иска да я отвлече, или пък тя самата е била сломена от някаква смъртоносна опасност, или най-сетне епископът е извършил това по молба на нейните родители или на наставниците ѝ, за да не би да умре без монашески чин, такъв епископ не може да бъде подхвърлян на никакво осъждане от съборното постановление, което определя горната възраст за обличане в монашеска дреха.
Съборът постанови: да се изберат от всяка област по трима съдии, за да не се задържат за дълго време всички епископи, които са дошли на събора.
След свършването на някои работи, когато трябваше да се продължат заседанията за приключване и на останалите работи, много епископи не можаха да останат повече и бързаха да заминат за църквите си, затова целият събор постанови да се изберат измежду всички от всяка област (епископи), които трябва да останат да привършат останалите работи, което и беше изпълнено.
Постановено е от всички: понеже в предишните определения на съборите е решено кои лица могат да подават оплаквания срещу клирици, но не е означено точно от кои лица не могат да бъдат приемани такива, за това ние определяме, че е законно да не се приема оплакване от такъв, който, като е бил отлъчен вече от общение, е още в отлъчване, безразлично дали желаещият да се тъжи е клирик, или мирянин.
Постановено е и това: да не се приемат оплаквания от всички роби (изобщо), от освободени роби срещу ония, у които са робували, и от всички такива, които гражданските закони не допускат да се тъжат за престъпления, а така също и от ония, върху които е сложено петно на безчестие, т.е. от глумци и от всички лица, които упражняват срамни занятия, както и от еретици или езичници, или иудеи. Но пък на всички тия, от които не се приемат такива обвинения, да не се отнема свободата да подават жалби по свои частни работи.
Постановено е така също, че когато някои тъжащи се срещу клирици изтъкнат няколко престъпления и едно от тях, по което най-първо е станало разследване, не се е доказано, такива да не се допускат да поддържат останалите обвинения.
В качество на свидетели не трябва да се приемат такива, от които е постановено да не се приемат оплаквания, а така също и такива, които доносителят посочи измежду своите домашни; да не се приема за свидетел и недостигнал четиринадесетгодишна възраст.
Постановено е и следното: ако някой епископ казва, че някой насам му изповядал престъплението си, а пък той не го признава, в такъв случай епископът да не се обижда от това, че не се основават на него едного. А ако каже, че от това съвестта му е възмутена и не иска да има общение с непризнаващия си, тогава другите епископи да не общуват с него, додето опълченият по тоя случай не бъде приет в общение от своя епископ; епископ да се пази да не говори за някого нещо, което не може да потвърди с доказателства.
С това е била завършена работата на Картагенския събор в 419 г. След разискванията по въпроса, по повод на който се е състоял великият събор на африканската църква, т.е. за апелациите до Римския епископ срещу решенията на африканския събор, по Фаустин, епископ Анконитански, и Филип и Асел, римски презвитери (и тримата легати на римския епископ на тоя събор), е било изпратено следното